България имаше силно развита индустрия за производство на подемно-транспортна техника (мотокари и електрокари) през втората половина на XX век. Този сектор беше един от водещите за българската икономика и страната се утвърди като един от най-големите износители на мотокари в света по онова време.
Основни производители и центрове
Производството беше концентрирано предимно в няколко големи завода, които формираха основата на държавния машиностроителен холдинг „Балканкар” (Balkancar).
1. ДСО „Балканкар” (Balkancar)
„Балканкар” беше чадърът, под който оперираха всички големи заводи за подемна техника. Това беше един от най-големите производители в световен мащаб, като през 70-те и 80-те години на XX век, България произвеждаше около 20% от световното производство на електрокари и мотокари.
Основният пазар беше Съветският съюз и страните от СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ), но техниката се изнасяше и за страни от Западна Европа, Близкия Изток и Азия.
2. Завод за електрокари „Рекорд“ (Пловдив)
Това беше основният център за производство на електрокари и електротелфери. Електрокарите от Пловдив бяха изключително популярни поради своята здравина и проста конструкция. Някои от най-известните модели бяха:
- ЕВ (Електрокар Вариант): Сериите ЕВ 687, ЕВ 717 и др., които бяха основните модели за складови дейности.
- ЕП (Електрически платформи): Използвани основно за вътрешнозаводски транспорт.
3. Завод за мотокари „Васил Коларов“ (София)
Този завод, по-късно преименуван на „Балканкар 6 септември“, беше специализиран в производството на мотокари (с двигатели с вътрешно горене). Мотокарите „Балканкар“ бяха известни с употребата на дизелови и бензинови двигатели, често сглобявани по лиценз или собствено производство.
Популярните серии мотокари включваха:
- ДВ (Дизелов Вариант): Тежките машини за работа на открито и в по-трудни условия.
4. Завод за резервни части и агрегати (локации е различни градове в страната)
Много по-малки заводи в страната (например в гр. Левски) произвеждаха специализирани компоненти, като хидравлични цилиндри, скоростни кутии, мостове и двигатели, които захранваха цялата индустрия. Това осигуряваше висока степен на вертикална интеграция на производството.
Преход и Упадък (след 1990 г.)
След падането на комунизма и разпадането на СИВ през 1990 г., българската индустрия за подемна техника претърпя рязък срив:
- Загуба на основните пазари: Основният пазар – СССР – изчезна, а заводите не успяха бързо да пренасочат огромните си производствени обеми към западни пазари, където имаше силна конкуренция от Toyota, Linde, Still и Jungheinrich.
- Технологично изоставане: Технологиите, използвани в производството, изоставаха от западните стандарти по отношение на ергономия, екологични норми (емисии на двигателите) и електронно управление.
- Приватизация и разделяне: Холдингът „Балканкар“ беше разделен и приватизиран на части в началото и средата на 90-те години. Това доведе до ликвидиране на някои производства, фалити и разпродажба на активи.
- Проблеми с качеството: В годините на прехода, качеството на продукцията често падаше поради липса на инвестиции и проблеми с доставките на суровини, което още повече влоши конкурентоспособността.
Към началото на 2000-те години, макар че някои наследници на старите заводи продължиха да съществуват и да произвеждат техника в по-малък обем или да се преориентират към резервни части и ремонт, мащабното серийно производство на български електрокари и мотокари, което е било отличителен белег на страната, на практика спря да съществува в предишния си вид.